Анжела Димчева
Снимка Катя Кремзер
Поезията е най-заразната болест, която се лекува с още повече поезия
Тази мисъл е моето амплоа. А когато чета една книга, почти винаги я надрасквам с отметки. Четенето с вникване в текста е не по-малко важна дейност от самия процес на писане. Харесвам тъжни книги... Защо ли? Естествената храна на изкуството винаги е било нещастието.
Ето и най-новото стихотворение, което посвещавам на Чумата в 21 век
Индиго в 2020-а
Вдовицата Пролет
ляга болна над полето.
Над града смълчан
прелита гола Чумата,
с кървав меч, ехиден смях,
и маска на лицето...
Неповикана, самотна лудост.
Залез виолетов, мрак по Фауст,
сенки с маски се целуват...
Просеща Луна, слепи светофари,
пусти, плачат катерушките.
Но в дома-затвор децата пеят...
Грее златен кръста все по-жаден –
има ли кой да коленичи в „Невски”?
Нощ ли, ден ли или царство адово –
няма знак, ни възглас.
Нямат логика и смисъл
клетви и обиди към приятели,
нито от анатема над Юда.
Скрий лицето си, Европо!
„Триумфът на смъртта” и
нова „Вавилонска кула”
някога описа с четката си
геният фламандски Брьогел.
Пет столетия по-късно
кой ни отмъщава смъртно?
Колелото просто се върти,
а Дарвин ни предупреждава:
не вирус, а човекът е индигото
на злото, което сам създава.