Надежда Радулова

Изкуството да живееш с мъртвите

 сякаш са живи, не е занимание самотно и мрачно. Напротив,

все ще намериш за какво да ги смъмриш: че не слагат ръка пред устата си,

като кихат, че все тъй досадно с молив потракват по масата, или пък 

нехайно разнасят паничка из цялата къща, махат с опашка, скимтят за още 

сочни парченца рагу; не, мъртвите знаят как да изпълват леглата, стаите,

зеленчуковите градини, все нещо искат, ту им е хладно, ту им е топло, ту пък

топката им е паднала в съседния двор, няма мира от тях от сутрин до вечер,

чак се чудиш как в някои дни са толкова кротки и мили, че някак отвътре ти иде

да им свариш чай от липа или просто да ги почешеш зад ушите.

Друг път обаче решаваш да им покажеш коя си. Първо им се изплезваш, докато

никой не гледа; изхарчваш парите до края на месеца за обувки, които…

„Тия обувки я веднъж ги обуеш, я не!“; после хоп на дървото и оттам с все

глас се провикваш Юхуууу!, точно докато бързат да изпреварят дъжда и да

приберат прострените дрехи; изяждаш до шушка орехите за баклавата,

скриваш каишката за разходка – номер, на който неизменно се връзват.

Тези мъртви са толкова предвидими. Дай им да се спотайват в ъглите и да следят:

да не пипнеш простуда, да не увесиш нос, да не се изпокараш с възрастните

роднини, „Само посмей и… гледай какво ти се пише!“

Много рядко (но не е изключено) мъртвите също успяват да те изненадат.

Обикновено се случва насън, където изведнъж ги виждаш умрели.

Бели, смълчани, студени. Точно тези сънища те прерязват на две,

краката ти тръгват да бягат в едната посока, гласът ти се втурва в другата,

събуждаш се и не знаеш дали си на горна земя, или на долна, и ти се иска

отново да си тичинка, капка, яйце, да си в гнездото, в облака, по вълните,

и точно в този момент ще се намери някоя чаша, която да падне, ей-така,

уж без причина, и резкият звън на строшено стъкло ще те върне обратно, и животът

ще те вдигне отново на раменете си, високи и силни.